1.

Обичам те и обичта не може
в душата ми да се стопи съвсем.
Но повече теб няма да тревожи.
Не искам наранен да си от мен!

2.

В очите ти прочетох нещо чудно,
което силно ме плени.
Аз се влюбих в теб безумно.
Tака, както никога преди!

3.

Рисувай ме със пръсти!
Чертай по мен като по лист хартия.
Затвори очи, стаи дъха си,
отдай се на поредната магия...
Рисувай ме със устни и не спирай!
Създай ме цяла и неповторима.
Дъхът да бъде багра пъстра,
а художник - ти самия...

4.

Ти си мисълта с която заспивам,
ти си съня които сънувам,
ти си усмивката на моите устни,
ти си сълзите солени и вкусни,
ти си мечтата за красиво и нежно,
ти си стиха захвърлен небрежно,
ти си волната птица в небето,
ти си човекът, стигнал до сърцето!

5.

Понякога усмивките са мъка,
понякога усмивките са скръб.
И само влюбените птици при раздяла
на своите гнезда обръщат гръб.

Не ми пука аз няма да заплача
като дете оставено на пътя,
сълзи отронват моите клепачи,
когато за другар скърбят!

6.

Не казвай мъките си на душата,
светът над чужд гроб сълзи не лей
и ако можеш смей се пред тълпата,
за да не може тя да ти се смей

7.

Ако се науча да вярвам,
както птиците вярват на слънцето...
Ако се науча да чакам,
както цветята чакат изгрева...
Ако се науча да скърбя,
както земята скърби по залеза...
Ще се науча ли да те обичам?...

8.

О, трябва този свят да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори.
За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.

9.

Ако не можем да простим и да обичаме,
ако не можем песен да запеем,
ако на мъртви клони заприличаме
защо ни е тогава да живеем?

10.

Когато искаш да убиеш – удри със истина, това е.
Не със лъжа, не със измама – удри със истина, това е.
Лъжата бързо се разкрива, измамата се отминава,
а истината - тя е вечна. Удри със истина, това е!

11.

Когато всичко уж наред е, в миг удар стига те неканен
и ти си задължен да върнеш: не можеш само да се браниш.
И в тая битка непрестанна, живот която се нарича,
щитът ти може да е златен, но мечът – винаги стоманен.

12.

Младостта ни трае малко, ала много обещава
и на зрелостта далечна всичко свое завещава.
Зрелостта затуй е тежка, затова така сивее,
тя на младостта нехайна дълговете погасява.